Не е поезия. Просто моят живот.
Здравей… добре дошъл в моя свят.
И ми се иска още в началото да ти кажа нещо съвсем просто… това, което пиша, не е поезия. Не е жанр. Не е опит да звуча красиво. Това е животът ми, когато вече няма къде да го скрия. Това е гласът ми, когато спра да бъда силна. Това е онова вътре в мен, което не млъква — дори когато отвън е тихо.
Пиша така, както дишам, когато съм разплакана. Накъсано. Дълбоко. Понякога трудно. Понякога сякаш въздухът не стига… а после изведнъж идва една дума и всичко в мен отново намира пулс.
За мен писането никога не е било изкуство, което стои отстрани и чака да му се възхитиш. То е самият живот. Животът, когато ме събаря. Животът, когато ме сглобява. Животът, когато ме оставя в руините на нещо обичано и после тихо ме пита дали имам смелост да тръгна отново.
И аз тръгвам.
Не защото съм готова. А защото сърцето не пита дали си готов. То просто бие. Отляво. Там, където боли. Там, където още пазя загубите си. Там, където любовта понякога ме е спасявала, а понякога ме е разбивала на толкова малки части, че съм се чудила дали изобщо ще успея да се позная отново.
Може би точно затова не вярвам на думи, които са прекалено подредени. Прекалено чисти. Прекалено сигурни в себе си.
Истинските думи имат пулс.
Те дишат.
Спират.
Задъхват се.
Продължават.
Като нас.
Когато някой отвори моя книга, аз не искам да влиза в „литература“. Не искам да влиза в красиво подреден свят, в който всичко е умно казано и гладко завършено. Искам да влезе в един истински човешки вътрешен свят. В стая, в която още мирише на любов, на липса, на страх, на надежда. В място, където нищо не е идеално… но всичко е живо.
„Малко повече от много“ се роди точно така — не от амбиция, а от необходимост. От онзи вътрешен вик, който няма друг изход. От загубата. От счупването. От дните, в които се усмихваш навън, а отвътре едва събираш дишането си. Тази книга не беше написана, за да бъде харесана. Тя беше написана, за да ме спаси. И може би точно затова после намери път и до други сърца.
После дойде „Много повече от всичко“… и тя дойде с друг въздух. Като след буря. Като отворен прозорец. Като хоризонт, който се появява точно когато си мислиш, че пред теб вече няма нищо. В нея пак има любов, пак има лудост, пак има пътешествие… но има и нещо друго. Има дишане след болката. Има сърце, което пак бие отляво — не защото не е било наранявано, а защото е оцеляло.
Аз не пиша, за да показвам колко добре мога да подреждам думи.
Пиша, защото понякога само така мога да остана цяла.
Пиша, защото има чувства, които не могат да бъдат обяснени, но могат да бъдат преживени отново върху хартия.
Пиша, защото знам какво е да ти липсва човек толкова много, че тишината да стане физическа.
Пиша, защото знам какво е да обичаш до край.
Пиша, защото знам какво е да се събираш след себе си.
И ако в това някой друг разпознае собственото си сърце… тогава всичко има смисъл.
Най-силните думи, които съм получавала, не са били „колко красиво“. Били са други.
„Все едно някой най-после ме разбра.“
„Все едно това съм аз.“
„Все едно и моето сърце говори от тези страници.“
Тогава замълчавам.
Защото има истини, пред които не се говори много.
Само се диша.
Само се усеща как нещо вътре в теб трепва… и ти напомня, че си жив.
Ако сега си на място, в което животът ти изглежда разпилян… ако носиш любов, която още не си преживял докрай… ако се опитваш да намериш смисъл в нещо счупено… аз не искам да ти давам съвети от високо.
Искам само да ти кажа — разбирам.
И аз съм стояла там.
И аз съм събирала пулса си от пода.
И аз съм търсила въздух.
И аз съм се учила да живея със сърцето, което бие отляво и помни всичко.
Ако решиш, можеш да надникнеш в моя онлайн магазин. Там са събрани не просто книги, а части от живота ми. Части от болката. От любовта. От сглобяването. От онова дълго пътешествие към себе си, което никога не върви по права линия.
И ако в някоя от тези страници разпознаеш себе си… благодаря ти.
Наистина.
Благодаря ти, че идваш тук не за нещо лъскаво, а за нещо живо.
За нещо, което диша.
За нещо, което има пулс.
За нещо, което идва от сърцето… отляво. ❤️
За автора
Аз съм Боряна… и пиша така, както живея — със сърце навън, без излишни защити и без желание да се крия зад красиви форми.
Мисията ми е проста и дълбока… да създавам литература, която помага на хората да се върнат към себе си. Към смисъла. Към любовта. Към онова истинско вътре в тях. ♥
До нови срещи между редовете…
Боряна ♥️