Една студена зимна вечер, развълнувана от поредния час по литература, се прибрах вкъщи. Веднага се затворих в стаята си, взех тетрадка, химикал и започнах да пиша. В продължение на няколко часа, не спирах. Думите сякаш се изливаха от мен. И така, часове по-късно, на бял свят се бяха появили първите думи на Боряна.

Тогава не осъзнавах защо го правя, но нещо в мен ми казваше, че не трябва да спирам. Усещах го като импулс - сякаш някой изсипваше думите пред мен, а моята единствена задача бе да ги записвам. И така, ден след ден, тетрадката бавно се запълваше.

Месеци по-късно, златната тетрадка с първите ми творби бе унищожена — от самата мен. И ако трябва да бъда честна защо го направих, ще бъда! Малката Боряна, в съзнанието си вече пораснала, се бе влюбила истински за първи път и точно тогава бе усетила що значи онзи горчив вкус на разбитото сърце и болката. Неконтролируемите емоции, последвали от това, ме провокираха да унищожа всеки един лист от тетрадката...

С течение на годините така и не се опитах да възпроизведа и буква от написаното. Ако трябва да бъда откровена - със сигурност не съжалявам, че не запазих първите си творби. Ясно съзнавам, че за всичко в живота има конкретна причина. Щом дадено нещо се е случило по онзи конкретен начин, означава че точно така е трябвало да се случи, било е предначертано отгоре...

През всички години, до издаването на книгите ми Малко повече от много през 2023 г. и Много повече от всичко през 2025 г., не съм спирала да пиша — на хвърчащи листчета, в тетрадки, на компютър, в телефона си. Всичко беше разпиляно, нямах място, в което да съхранявам всичко на едно място. Защо ли? Защото така е трябвало да стане.

Годината беше 2021 г., времето на Ковид. Точно тогава, вече беше позволено да се пътува, а аз имах планирано пътешествие до Дубай и се чувствах като най-щастливия човек на света, защото най-сетне щях да сбъдна една от своите мечти — да посетя това вълшебно място.

Преди да замина изобщо не подозирах какво ще се случи. Дните минаваха, аз се забавлявах на почивката си, наслаждавах се и си изкарвах прекрасно. До онзи момент, в който не разбрах, че цялото ми семейство се е разболяло от Ковид. Нямаше как да се прибера веднага, затова изчаках деня на полета.

Прибрах се в България и единственият контакт, който имах с близките си, бе по телефона. Виждах ги — от терасата на апартамента ни. Всеки ден преминаваше като кошмар. Бях разтревожена и много тъжна.

Няколко дни по-късно, след като вече бях в България, състоянието на баща ми се влоши и се наложи да го приемат в болница. Предварително не бях уведомена за конкретния ден, в който линейката ще дойде, но аз знаех и усещах, интуицията ми тогава говореше. Направих всичко възможно да се освободя от работа, за да отида и да го зърна… за един последен път. Защото знаех. Защото усещах.

Три дни по-късно, той беше отишъл на едно друго място, в един друг свят — там, където няма болка…

Дните минаваха, нижеха се в седмици, а седмиците в месеци. Живеех — ден за ден и единственото нещо, което ми носеше радост, бе Бобик — моят котарак.

И така, една студена зимна вечер, на 08.12.2021 г. най-сетне се престраших да го направя — създадох свой Инстаграм акаунт, в който започнах да публикувам свободно своите думи.

Ясно си спомням и до ден днешен колко уплашена бях в началото. Притеснявах се, бях неуверена и несигурна. Може би най-големият ми страх бе "какво ще си кажат хората" - семейството, приятелите и познатите ми. За кратко време бях пленник на общественото мнение - нещо, през което мнозина също са преминавали. След първия месец, последователите ми наброяваха 1000 и бях започнала да получавам първите коментари, най-вече от непознати. Три месеца по-късно, профилът ми бе следван от 3000 души, а шест месеца по-късно - вече бяха над 10000.

Ежедневно си пишех с най-различни хора. Повечето от тях искаха съвет, други ме поздравяваха за това, което правя, а трети изповядваха пред мен болката си, мечтите си и ме допускаха до най-съкровените кътчета на себе си. Нямаше как да бъда по-щастлива. И може би точно в тези моменти, в които срещах себеподобни и близки до сърцето си хора, бях започнала да поемам отново и първите глътки въздух. Тежестта, която носех върху себе си, леко намаляваше, а аз осъзнавах защо всичко до тук е имало смисъл.

Създавайки своя инстаграм профил, месец след месец и година след година, днес вече ясно съзнавам защо всичко до тук е било точно такова, каквото е. Днес, аз съм щастлива, че по един труден и опустошителен начин, успях да срещна себе си в огледалото, да разбера и избера своя път и смело да се отправя по него. Днес, аз щастливо държа двете книги до сърцето си и ежедневно получавам десетки отзиви с красиви снимки от читатели.
Днес, аз съм благодарна, че тогава се престраших "да изляза от себе си", от комфорта, от всичко познато и да се гмурна в едни води, в които не бях плувала до онзи момент...

Понякога, да не кажа винаги, болката е катализатор и трамплин, стига да не се страхуваш от нея и да знаеш как да я използваш.

Болката учи. Тя те променя. Тя е способна, както да те изстреля на върха, така и да те заравни със земята. Затова, когато тя пристигне, бъди благодарен и не се плаши. Използвай я правилно, учи се от нея и й давай нужното време. Вкуси я, погледни я от всеки ъгъл и разбери какво можеш да изкараш от нея. Не й давай да те обгърне с черните си пипала и да навлезе твърде надълбоко. Ти ще усетиш кога й е дошло времето да си отиде.

Дали ще е работа, образование, пътуване, хоби, мечта или създаване на профил в социалните мрежи, в който Ти ще бъдеш Ти — просто го направи. Никога не знаеш къде ще бъдеш отведен… Често, да не кажа винаги, ще бъде на място, на което не си подозирал, че ще се озовеш. И може да е по-хубаво, отколкото някога, назад във времето, е било в твоите мечти.

Затова, без значение какво се случва в живота ти, през какво преминаваш, винаги помни едно — когато губиш, винаги печелиш нещо… Най-вече — печелиш една нова и неповторима среща със себе си!